I.   Сергей Чепръчев вече втора година се молеше на

I.

Сергей Чепръчев към този момент втора година се молеше на иконата на Сталин да прати всичкия умнокрасив жълтопавитет в Белене, а страната му – в прегръдките на Путинова Русия, а в случай че може – да се върне и соца, като цяло. Вместо с „ Амин “, обичайно завършваше с ругатня по демокрацията. 

Една лятна вечер, тъкмо преди почивката в Гърция с дамата, Сергей си легна – по традиция – с ругатня на уста и сантиментална опасност към половинката, че ще ѝ избие зъбите. Тя му обърна тил, а той, освобождавайки заплашващата да го раздра от вътрешната страна газова детонация, породена от боба със зеле, се усмихна с облекчение и дори отви одеялото, с цел да донакаже жена си за това, че беше имала наглостта да съществува, до момента в който той е в неприятно въодушевление. 

Сергей сънува татко си – остарелия Чепръчи Чепръчев, който в миналото му беше дал красивото руско (както му беше обяснил) име Сергей; и от който беше научил всички тънкости за дресирането на съпруги. В съня му татко му Чепръчи му уточни с трептящ пръст горящи сърп и чук и с ококорени очи му изсъска: „ Ше бъде! “

Сергей Чепръчев се сепна в съня си и се разсъни, затрупан с пот и с нещо, което подозираше, че са плюнките на жена му, само че не можеше да бъде сигурен. 

Така и по този начин съм безсънен, сподели си Сергей, най-малко да ида да пикам. Провеси крайници от леглото, опипом откри джапанките и сънено се заклатушка по коридора. 

В тъмното не можа да види силуетите в дома си, не можа да види даже появилия се от нищото тв приемник „ Велико Търново “, заменил неговите обичани три Sony-та, не можа да види и по какъв начин ключовете от Аудито му се изпаряват и на тяхно място се появява занемарен ключодържател с емблемата на Олимпиадата в Москва 84-та, на който бяха закачени ключовете за Москвич. 

Не видя и по какъв начин още доста неща се смениха, преминавайки тънката линия на Мултивселената…

След като свърши, по табиет, не пусна водата… другояче щеше да забележи, че това деяние към този момент се извършваше чрез дърпането на връв. 

Върна се назад и се намести в леглото до жена си. Заспа и повече не сънува. 

***

II.

- Ставай ма! – сантиментално се обърна към жена си на сутринта. Беше в положително въодушевление и даже не я срита. – Ставай, че ще се задръсти митницата, до момента в който се закараме до такава степен ма!

На светлото обаче… светът и животът към този момент се виждаха разнообразни. Сергей Чепръчев замръзна посред кухнята, когато откри, че всичките му обичани неща липсват. Като за начало Sony-то, дето стоеше в кухнята, го нямаше. На негово място имаше остарели бозавки фаянсови плочки. 

Кухнята, дето му бяха правили по поръчка… я нямаше. Нямаше ги вградените шкафове, нямаше я вградената печка. Имаше лоен Раховец и радио ВЕФ. Имаше и остарял ледник Мраз, с отчупена на половина ръкохватка, който вдигаше звук като дизелов генератор. 

Втурна се с вик в спалнята и разтресе жена си за раменете, което дефинитивно я изкара от хватката на съня. Тя отвори едно гуреливо око и го попита за какво крещи като недоклан. Сергей се стресна още повече, тъй като видя, че мустакът ѝ се е оформил напълно добре, все едно няколко месеца не го е изкоренявала. 

Пусна я на мига и тя, като посечена, се строполи назад в леглото. 

Сергей Чепръчев поседна на лепкавия дървен стол, тъй като краката му се подкосиха. Толкова беше наежен, че до мозъка му по този начин и не стигна да се сети, че това беше столът, който изхвърли още преди трийсет години. 

Само още няколко минути го деляха и от момента, в който щеше да бъде наименуван „ глупак “ от жена си, обясняваща му, че е живо бълнуване това, дето го приказва за ходенето в Гърция. 

„ В Гърция щял да ми върви нашият! Ти до Толбухин не си ходил да видиш майкини от три години, в Гърцията щел да ми върви! И по какъв начин ше идеш, бе, ше фръкнеш ли! “, щяха да бъдат думите, които да го накарат да припадне. 

Следващият пристъп щеше да пристигна малко по-късно, когато видеше Москвича на мястото на Аудито си. 

В идващите часове Сергей Чепръчев откриваше всички детайлности към сбъднатите си молебствия. Откри, че синът му не е, както си спомняше, в университета в Манчестър, а е в казармата.

Нямаше смарт телефон, а единствено телефон с шайба. Но най-вече го разруши неналичието на уиски. Това не можа да преживее. Дори мустаците на жена му и казармата на сина му не го жегнаха по този начин, както фактът, че в Народната Република нямаше уиски. 

И отново припадна. 

***

III.

Времето си минаваше, Сергей Чепръчев се аклиматизираше към сбъднатата си молитва. Беше получил всичко, за което мечтаеше, само че в този момент му трябваше време да го преглътне. Работеше шлосер в цех за ремонт на мотокари, а не – както в предходния си живот – притежател на няколко магазина за хранителни артикули. Нямаше частни бизнеси, нямаше „ притежатели “, Народната Република беше притежател, той беше чиновник. 

Никак не го биваше в работата му, само че и сътрудниците му по никакъв начин не ги биваше. Добрата вест най-малко беше, че на никой не му пукаше; по през целия ден си пушеха и си пиеха кафе. Верно… кафето беше скапано виетнамско и смърдеше на гранясали фъстъци, а и цигарите миришеха на конски тор, само че пък като нямаше други… След известно време започнаха даже да му харесват. 

Вечерно време доста му липсваше Sony-то в хола и многото телевизионни канали. Пуфтеше и псуваше, само че се дзвереше във Великото Търново и гледаше по първа стратегия съществени лели и чичовци да му изясняват по какъв начин партийни функционери с чобански имена и физиономии на пациенти на токсикологията са натворили чудеса за Партията и страната. 

Пиеше си Академик Неделчев добродушно и унило и дори бе изгубил предпочитание да тормози жена си. Нищо не му се струваше същинско. Каквото хванеше, му се разпадаше в ръцете, всичко беше снадено и вързано с тел. Москвичът… след третата неделя, която прекара да лежи под него, се отхвърли повече да се занимава, изпсува жестоко, че е руски отпадък и му тресна вратата. 

Думите „ руски отпадък “ обаче не бяха останали незабелязани от който би трябвало. След два дни на вратата му позвъни домоуправителят, с цел да го предизвести, че сходни изявления са неприемливи и че дребни деца са го чули да наскърбява братския руски съюз и българо-съветската дружба. Чепръчев го напсува и него и му тресна вратата под носа. 

Работата в завода го изтощаваше. Но мисълта, че всички интелигенти са по лагерите или копаят тунелите на метрото го ободряваше ненапълно. Харесваше му и да няма богати айтита, дето си бъркат в носа по през целия ден и взимат по седем бона. Най-после всички бяха равни, само че мъчно преживяваше, че му няма към този момент частното бизнесче. 

Десетина години преди да му се сбъдне молитвата – тъкмо беше станал набожен и разкрил, че аленото конче доста му тича. Сега обаче милицията дебнеше пред църквите и на Великден трябваше да се кръсти скрито у дома. Откри, че не му носи приятност, в случай че не го вижда никой. Реши да се върне към фанатичния атеизъм на Народната Република. Беше изумен какъв брой елементарно му се удаде. Даже с кеф му се удаде. 

Много му липсваха обаче и Гърцията, и Италията – от чиито плажове преди бе писал едни от най-хубавите си Facebook статуси за това по какъв начин едно време, по соца, се е живеело по-добре. И Facebook му липсваше. Сега единствено жена му му беше аудитория, като се напиеше. Ами Sony-то… и Аудито… Поплакваше си вечерно време тайничко, като си легнеше. Или най-малко той си мислеше, че е тайничко; жена му се чудеше всяка вечер по кое време най-сетне ще спре да се сополиви тоя. 

Спомни си за американските филми, дето доста ги плюеше какъв брой са тъпи; и се усети, че му липсват. Чувстваше, че ще повърне, в случай че изгледа още един руски филм за войната. Но си спомни и още нещо – по тия американските филми беше виждал по какъв начин на някой като се моли и му се сбъдне молитвата, след това по какъв начин се моли да му се отсбъдне и да се върне където си е бил. 

И отново стартира да се моли. Върна си религиозността, по този начин да се каже. 

Започваше да губи вяра и да псува Народната Република, само че безшумно, по-често на разум, тъй като се опасяваше от ОФ-то и от кварталния, и от съседите, и от жена си, и от сянката си. 

Академик Неделчев му ставаше все по-добър другар, а работата му в завода от ден на ден не ставаше за нищо. Мустаците на жена му по този начин се вееха напразно, че все едно му помахваха присмехулно. ВЕФ-ът се скапа, Велико Търновото изгуби аления и зеления цвят. Сини хора му обясняваха всяка вечер от екрана какъв брой по-добре живее от капиталистите и по какъв начин техните страни са напът да се разпаднат. Киселините от кучешката наслада бяха станали всекидневие за него, а медикаменти – К, игрек, Р. Трябваше да жули сода за самун. 

Една вечер, като се прибираше от работа, полицаи го стопираха да му ревизират документите, че им бил недоверчив. Така се беше отчаял, че напълно се бе занемарил, нямаше предпочитание за живот, камо ли да се привежда във тип. Другарите полицаи го предизвестиха, че ще му се размине тоя път, тъй като не е юноша непрокопсаник, само че му се заканиха, в случай че не отиде да се подстриже, другия път да го приберат да нощува при тях, тъй като е заприличàл на битълс. На другата вечер ги видя отдалече и им избяга. После се подстрига въпреки всичко. 

Не смееше да мечтае, тъй като нямаше смисъл. Не можеше да икономисва, тъй като заплатата му беше 150 лева, а Академик Неделчев му прибираше огромна част от нея. Спомените за Гърция и Италия избеляха, съвсем към този момент не можеше да си спомни по какъв начин изглеждаха тия божествен места, останали в главата му от един различен живот. 

Една нощ, тъкмо когато беше спрял да реве, в отчаянието си отново стартира да се моли. Религиозността беше станала плаваща при него, ту идваше, ту си отиваше. Сега беше миг на обезсърчение, та си я беше възвърнал. 

Така и си заспа, с молитва на уста, със сълзи на очи и сополи по лицето. 

***

IV.

На сутринта жена му го разсъни, викайки, че ще закъснеят и ще се натрупат опашки по гръцката митница. 

- К-какво…? – не разбра добре Сергей Чепръчев, само че бързо се разсъни, тъй като се концентрира върху лицето на жена си и по-конкретно върху неналичието на мустаците. 

Изправи се и седна в леглото. Огледа се. Малкото Sony беше в спалнята. 

Скочи от леглото и се разтича из жилището („ като шашав “, както щеше по-късно да споделя жена му). Разцелува тв приемниците. И трите. Разцелува си смарт телефона, ключовете за Аудито, кафе машината, хладилника, тостера, че най-после даже и жена си замалко да целуне, само че се усети в точния момент и се спря. 

Време беше да пътува за Гърция. Друго си беше да си имаш частно бизнесче! 

Няколко часа по-късно Сергей Чепръчев се излежаваше на шезлонга на гръцкия плаж и пиеше трето узо. Пушеше Боро, а жена му цъкаше трето фрапе. Изглеждаше по-щастлив и удовлетворен от всеки път. 

Извади смарт телефона, отвори Фейсбука и заскролва нагоре-надолу, да види какво се случва по света и у нас. И какво да види!!! Някакви жълтопаветници да пишат евроатлантически нелепости!!! И изведнъж…

… внезапно от вътрешната страна го напъна ентусиазъм да бъде литературно автентичен. 

Натопорчи пръстчетата и като удари бутончето за основните букви, и като се развилня, и като запсува умнокрасивитета. И като стартира да им дава обещание в Белене да ги праща, че и с Путин да ги плаши, и да ги псува, че такива като тях са съсипàли страната. Започна да лее благи мемоари за Народната Република и да изяснява на малоумните млади какъв брой по-добре се живеело едно време по байтошово. Обясни им по какъв начин не е имàло ни Ед Ширъни, ни Андреа Бочелита, ни Тейлър Суифтки, ни нищо, единствено хубава и качествена просвета.  

Едни красиви псувни като заизвива, едни засукани закани, едни литературни похвати и хвалебствия за „ едно време “ какъв брой хубаво се живеело. 

Написа им най-после по какъв начин ВСИЧКО е имало едно време и по какъв начин ВСИЧКИ са били спокойни, равни и щастливи. 

После удовлетворен щракна с пръсти на сервитьорката да му донесе четвърто узо. Остави телефона и с усмивка примлясна, облегна се обратно в шезлонга с възприятие за изпълнен дълг и си почеса корема удовлетворен. 

- Много им схващат главите… - сподели си под носа Сергей Чепръчев и си бръкна с нокът в ухото - … Едно време всичко си имахме и си беше доста хубаво…  

_____________________

Този коментар показва персоналното мнение (и душевно състояние) на създателя
и може да не съответствува с позициите на редакцията на Novini.bg (или със здравия разум).